Skip to content
24 април 2015 / Petar Bankov

Revolution Pop sans The Clash

popgranade

Every revolution has a soundtrack. Whether it is the Marseillaise, the Internationale or the numerous hits of the Rolling Stones, The Beatles or The Doors, summarizing the explosive social changes of the 1960s, music and revolution maintain tight relations throughout time. Through music, among others, one can get an accurate impression of the public attitudes and perceptions from a particular period, which helps also to understand the reasons behind social development. An important step in this respect is to study the history of the link between music and revolution. While this is a challenging task, there are important contributions, which highlight significant bits and pieces. One of these contributions is Matthew Collin’s excellent book Pop Grenade.

Mr Collin is a particular specialist in researching the links between music and social developments, as seen from his journalistic work and previous books. In Pop Grenade, he offers six first-hand impressions from direct interactions between music and social change. What is valuable in these accounts is not only Mr Collin’s insightful witness retrospection, but as well his thorough analysis based on significant background research. Thus, the reader not only could understand the importance of the particular link between music and revolution, but as well follow the social impact of the particular interaction.

The six accounts encompass wide-range of interaction trajectories, music genres, and backgrounds, going from the socially-conscious hip-hop of Public Enemy at the end of the 1980s, passing by the positive protest of the Love Parade in Berlin and the return of personal hope through the authenticity of the teknivals, then arriving to more contemporary topics, such as the current music scene of Istanbul in the background of the Gezi Park protests, and the use and misuse of music as a form of political propaganda and protest in Eastern Europe, as seen in the cases of Russia and Georgia. The red line between these seemingly random accounts reveals important insights about the rise and fall of these movements, reaffirming the concept of “the children of the revolution”. For example, the chapter on Public Enemy presents the enormous social impact of the band on the empowerment of the African American identity at the end of the 1980s through vocal. Yet, its demise signaled the shifting priority within the hip-hop community and the nature of this empowerment from vocal criticism on social injustices towards a more consumerist version, amplified by the gangsta rap of “Life ain’t nothing but bitches and money” (p. 35). However, Pop Grenade remains nothing but positive, as it presents the impact of music on restoration of hope, visible in all of the chapters. Music can empower (in the case of Public Enemy), reunite (in the case of the Love Parade), heal (seen from the chapter on teknivals) and offer important platform for political kool-aid (in the case of Saakashvili’s Georgia) and protest (in the case of Pussy Riot and the Gezi Park protests).

Yet, the book does not go without some imperfections. For example, Mr Collin has devoted one third of it on the interaction between the rave scene and social developments. Considering his similar study, Altered State, these chapters seem rather repetitive, although offering some new perspectives. Furthermore, despite of his interesting presentation on the impact of music on the Arab revolution at the beginning of the 2010s in its introduction, the book does not contain a chapter on that topic, which is regretful, since it is obvious that the author definitely can present an interesting account on this contemporary development.

To me personally, the book revealed important glimpses on music genres, which would not be my first choice. Especially valuable in this matter were the chapters about the Love Parade and the teknivals. As music fan myself, I could not help but personally connect on Mr Collin’s presentation on his first impressions on The Clash in his boyhood, which reminded me on my own with Queen. Furthermore, as a scholar on the region, it was interesting to read Mr Collin’s perspective on the politically charged music in Georgia and Russia, as well its impact on Gezi Park. Overall, Pop Grenade is an excellent book, written by a competent author, which offers valuable insights on the links between music and revolution.

18 март 2015 / Petar Bankov

What lies beneath Die Linke’s silence over Syriza?

Оригиналният вариант на статията е публикуван на 18 март 2015 г. в сайта LeftEast

You can read the original version of this article on LeftEast, a platform for progressive voices, efforts and groups from the postsocialist region to come together in a sustained analytical and political effort


The formation of a SYRIZA-led government in Greece presents an important milestone for the efforts of the European left to abolish the current EU austerity policies. The newest steps in doing so were offered at the negotiations with the Eurogroup during the past three weeks. In this respect representatives of four leading European radical left parties issued a call for joint action in support for Greece under the banner of solidarity. Among these parties was Die Linke from Germany. Despite its continuous vocal advocacy for radical changes in the EU economic and financial policies, the party remained to large extent passive regarding the Greek government and its initial actions, relying predominantly on open declarations of support. Furthermore its declared strategy in the aftermath of the negotiations with the Eurogroup seems rather inadequate, as it offers more-of-the-same approach of ‘further political pressure against the blackmailing austerity policies’. This article establishes the main sources for this hesitance, thus pointing out important areas, which need improvement, in order to achieve the desired left unity of solidarity.

The role of Die Linke within the European radical left community, and therefore for the successful completion of the anti-austerity efforts, has twofold importance. Firstly, it remains one of the fundamental political organizations of the European radical left. Aside from its participation at all political levels, Die Linke has developed a vast network of affiliated organizations, through which it extends its influence. This has recently gone beyond Germany, as, for example, its affiliated Rosa Luxemburg Stiftung (RLS) contributes to the consolidation of radical left networks in other countries and their increased impact on the respective political life. An example for such contribution is the increasing support for organizations from Central and Eastern Europe, which has its first noticeable results, as Združena Levica from Slovenia, a radical left coalition that includes the RLS-affiliated Iniciativa za demokratični socializem, achieved parliamentary representation in 2014. Secondly, Die Linke is important part of the radical left community as one of the most recognizable organizations, active at one of the European centres of neoliberalism – Germany. Currently the party has the role of the biggest opposition to the Grand coalition in the Bundestag. Through this Die Linke serve as the most immediate source of radical left criticism on the leading neoliberal government in Europe.

Despite its influential and strategic positioning among the European radical left community, the party took rather indecisive stances on the recent SYRIZA-related developments. One should distinguish between four main positions, coming from Die Linke. Firstly, the party has openly positive attitude towards its Greek Schwesterpartei (‘sister-party’), maintained through constant communication and solidarity acts. Secondly, the formation of a coalition government with the right-wing ANEL initiated an internal debate not only within Die Linke (immediately highlighted by the liberal conservative Spiegel), but as well among the German leftwing community. These debates to large extent explain why Die Linke has not issued a clear position on the matter, although its leading party personnel already evaluated separately the coalition as the necessary evil. Thirdly, the ongoing negotiations between the Greek government and the Eurogroup were source of further criticism on the governing Grand coalition, while the outcomes prompted a cautious optimism among Die Linke, acknowledging that SYRIZA won breathing space for the long-term battle against austerity. In sum, those positions reveal rather cautious, observing approach, which drew already criticism even from the party-affiliated daily Neues Deutschland. While being accused in employing more-of-the-same tactic of Zuschauer-Solidarität (‘observing solidarity’), the party justified its actions as responsible realpolitik in contrast to ‘left-wing daydreaming’.

There are, among others, two important reasons, which enhance this controversial behaviour of Die Linke. Firstly, the party developed a rather questionable narrative on the ongoing developments around the SYRIZA-led government, which does not allow the proper cooperation with independent left-wing organization on equal terms. Reading the official statements from January and February 2015, issued by the parliamentary groups of Die Linke at the Bundestag and the European Parliament, as well its national party statements from the same period, the predominant line regarding Greece was subordinated to constant attacks on the Merkel government. This is mainly pointed out through open equalization between the current EU policies of austerity and the ones of the Merkel governments as a form of German dictate on the EU. Thus, instead of extending the common European context of the issues with austerity to Germany, Die Linke rather preferred to employ a continuation of German politics on European level. This approach, despite its relevant pressure function, therefore reduces the importance of the largely worsened situation in other European countries, as it subordinates the ongoing austerity policies under one particular source. Furthermore, such Germanocentric perspective undermines the efforts of radical left organizations in other European countries to solve the common European austerity issues. In this context, the calls of Die Linke representatives, that SYRIZA should avoid using the principle leftist opposition to austerity in order to cut its debt, seems as exactly such form of dictate, which the party itself criticizes. The continuation of this approach could not only to isolate the party from its European partners, but also it would yield little support on home territory.

The latter is enhanced by the ongoing processes within the unaffiliated left scene in Germany, particularly concerning the ongoing debates around the transformation of the Antifa movement, which is the second source of the indecisive behavior of Die Linke. This process generally weakened the resistance against the far-right, thus leaving Die Linke without sound partner for joint actions. In the context of the rise of the xenophobic Pegida movement and the electoral surge for neoliberal nationalist Alternative für Deutschland (AfD), this is bad news for the progressive forces in the country. In this respect the support, albeit halfhearted, for the coalition between SYRIZA and the right-wing ANEL undermines the image of Die Linke, as critics make constant references that in Germany such coalition would be between Die Linke and AfD. The recent reports of intended contacts between Die Linke and Pegida supporters as part of the party efforts to attract some of the disillusioned, but yet not necessarily nationalist participants on the current Monday marches, distorts further the possibility of collaboration with independent German left-wing organizations. Adding the internal party quarrels around the need and appropriateness for a red-red-coalition with SPD and Bündnis 90/Die Grüne on national level, two parties that to different degree were instrumental for the establishment of neoliberalism in Germany, the party itself seems unconsolidated and indecisive to act against external challenges.

Recent statements by its leadership suggest that Die Linke acknowledges these existing issues, as it introduced this year the idea of new self-identification as a verbindende Partei (‘relating party’). This implies an intention to change the party approach in its relations with the German left. In the context of the developments around the current Greek government, the cooperation of the party with independent left-wing organizations for the annual Blockupy in Frankfurt is a step in the right direction. Or rather it is a baby step, as even high representatives from SYRIZA doubt the effects of the event for their cause. Thus, Die Linke needs a more proactive solution, which goes beyond their comfort zone. In this respect, the position by Tom Strohschneider that the upcoming four months should be used by Die Linke to undermine as far as possible the stance of the German government for the upcoming round of negotiations in the Eurogroup, seems inadequate. Opposition actions in this respect, as the upcoming Blockupy protest, seem not enough for the importance of the situation, as they have already served their function during the times of non-existent radical left representation among the EU governments. ‘Die Linke should understand the rise in Southern Europe as chance to change itself’ explains Moritz Warnke, which summarizes the new task for the party.

In overall, Die Linke remains an important part of the European radical left and as such it is one of the firsts, which reacts to the new challenges, presented by the formation of the first recent anti-austerity radical left government. The initial passivity and indecisiveness, prompted by internal problems and restrictive approaches, can be overcome through going beyond the current comfort zone of solidarity actions with little practical result. The idea of ‘relating party’ presents the first steps in this new direction, but there is definitely a long road to walk. In doing so, however, Die Linke should not forget to actively support the source for this change – the success of the SYRIZA-led Greek government, as well the advance of radical left parties in other European countries. For the latter the chances are noticeable already during this year – not only with the largely highlighted surge of Podemos in Spain, but also through the expected strong performances of the Enhedslisten in Denmark and Vasemmistoliitto in Finland. Furthermore next year could build on those results in Ireland, where Sinn Féin currently leads the polls. These advances allow Die Linke to enhance its position by transferring the European developments to Germany and strengthen its case. Through this the party could achieve its aim to reverse the policies in one of the main neoliberal centers in the world. The upcoming months could reveal to what extent the party responds to this challenge.

30 септември 2014 / Petar Bankov

Digital Single Market – chances and missed opportunities

Close-up of a computer keyboard with a shopping cart key

This article was published first on the VisegradPlus project website on 30 September 2014


The development of a common Digital Single Market is a new area in which the EU will influence citizens’ lives. While this offers a chance to introduce new policy approach for increasing cohesion between the member states, the Commission seems to aim at continuing its market-fundamentalist agenda. This might enhance the notion of “Europe on two speeds”, but within an area, where Central and Eastern Europe is increasingly competitive.

The introduction of the Digital Single Market (DSM) as a new policy focus of the European Commission, signals an increased interest of the EU. The EU wants to channel the DSM’s development, which until now has not been structured in any way. Therefore, the Union attempts to get involved in yet another area of the life of its citizens. While such involvement might produce significant benefits for the EU citizens, the direction in which this policy would be streamlined is very important. Unfortunately, currently it seems that the Commission would continue its neo-liberal policy, which accommodates transnational corporations.

The choice of the persons involved with team that is shaping the new policy signals that this prediction might come true. The large participation of people from right-wing, neoliberal parties does not suggest a redirection towards more cohesive policies of mutual solidarity, which are desperately needed in order to stabilize the declining image of the EU among its citizens. On the contrary, establishing a DSM based on the current market-fundamentalist principles, would rather widen the gap between Brussels and the member states by introducing a new cleavage. Such a prospect already exists as citizens successfully fought for their cyberfreedom in opposition to ACTA and are doing it nowadays by raising awareness about the TTIP agreement, negotiated behind closed doors.

For Central and Eastern Europe a neo-liberal DSM would increase the concern about the unwelcome “Europe of two speeds”. Currently those countries have developed very strong national digital markets and started to introduce growing online trade. However, DSM might require serious investments into ensuring cybersecurity of citizens. The good news in this situation is the growing competitiveness of the Central and East European IT branch, which might create a precedent for Eastern European corporate expansion in Western Europe.

Nevertheless, a neo-liberal DSM would be a missed opportunity to reverse the policies of market fundamentalism that work against reducing the social inequality in the Union. The DSM could serve as a very good introduction to more cohesive policies, since the branch is modern and full of potential. Taking away this potential through unstoppable accommodation of international corporations would further disillusion the European citizens about the purpose of the European project.

29 септември 2014 / Petar Bankov

The protest that celebrates itself

Shoegaze_logo_by_slowdive

The article was published firstly on the website of BG Daily News on 18 July 2013.


The title is based on the characterization that was given to the shoegaze movement in United Kingdom by the music media. While there was wide-spread rivalry and tensions between leading bands within other music genres, the shoegaze movement has developed an unspoken feeling of solidarity between the bands to such extent that members of one shoegaze band could be seen as regular fans at another band’s gig. At the end that music genre could not gain popularity on the music scene, being overtaken by the Britpop.

The current protests in Bulgaria that lasted for more than one month very much resemble such development. In the current 24-hour news cycle, where even revolutions come and go for hours, such continuity deserves respect. The protester’s positions in favor of civic control over the future (and current) governments, ethical conduct in politics, based on clear regulations and rule of law, distinguish the current discontent from previous ones, which raised particular issues that the government could easily solve. Exactly those immaterial demands are one of the strengths of the protest. Other powerful source is its resilience, based on the self-sufficiency of the protest. The root of that self-sufficiency is the solidarity among the protesters.

Where could be noticed this solidarity? Until now the protests are peaceful and every notion of aggression gets immediately eliminated – anti-Turkish calls during the first days were silenced; provokers within the crowd were quickly identified and isolated; #ignorevolen managed to avoid clashes with groups, which searched such events. Various attempts for dividing and discrediting the protesters (framing such as “wealthy” or “paid”) were until now unsuccessful and every action or statement by the government receives a large amount of ridicule by the protesters. The solidarity among the protesters does not demand for how long and since when a particular person participates on the evening walks in the center of Sofia, although in many interviews with protesters journalists tend to constantly ask such questions.

Based on that solidarity, the protest developed its self-sufficiency. However, the latter contains several dangers. The protest seems to have reached its limits of attendance i.e. there are no new social groups that join the protest. This is the reason why there are for example calls to the Bulgarian students for support. Additional difficulty comes from the inability in other Bulgarian towns to organize mass protests against the government, but this has other reasons, which a theme for another debate.

Many of the messages at the protest are recognizable only for a particular group of people. It is difficult for older protesters to understand what does #ignorevolen mean and what is the meaning of the hash tag. Therefore the protest could further self-restrain itself within the group of the “young, cool, beautiful and smart” ones. Such notions could be observed at the media coverage of the counter protests, where the attendance is by far of elderly people with traditional messages and old-fashioned articulation. The contrast between those two groups is obvious, but it does not need to be ground for further isolation of persons that do not fit to the presented framework, but who are willing to support the protests.

Main problem with solidarity and self-sufficiency comes from another side. During the first days the protest was attended by many persons with clear leftist views, even by active members of BSP and DPS, who were against the actions of those parties. Exactly the unity of the protest pushed away those people through constant chants “red trash”, accusations in opportunism etc. The participation of single persons from inner opposition circles in BSP (Georgi Bliznashki, Georgi Kadiev and former members of BSP youth organization) is not a significant sign for general public support for the protests; it actually confirms the suspicion about the ideologization of the protest – in this case it goes noticeably into rightist direction. Those observations are confirmed also by the reaction of protesters towards the gatherings under the motto “I am not red trash”, where the same Georgi Kadiev was covered with toilet paper and sprinkled with water. Therefore, leftist Bulgarians, who were in favor of the discontent, received a false message.

The solidarity and self-sufficiency of the protest will have its effects. Even if they do not immediately succeed, the protesters represent a powerful base for a future political formation that will turn the demands into a political program. Therefore it will officially legitimize a new two-pole political system between the people, willing to live in “normal Western country” (according to former Prime Minister Filip Dimitrov) and the ones either in favor of retaining the current patrimonial relations (represented by GERB, BSP and DPS) or wanting a complete abolition of the achievements of the post-communist transition (Ataka and NFSB).

15 септември 2014 / Petar Bankov

Възможно ли е лявото в България да стане про-европейско?

wrong side of capitalism

Статията е публикувана на 25 септември 2014 г. в сайта banitza.net.

You can read this article also on banitza.net, a London-based bilingual magazine, focused on Russia, Central and Eastern Europe


„[…] Лявото и русофилството вече са една и съща идеология. Това […] е един голям капан. СССР вече го няма, сега Русия е държава с подчертано дясна политика. Много по-дясна от САЩ. Разбират ли това „новите леви”?”

Въпросният цитат не е от статия на десен коментатор като Евгений Дайнов, макар че той вече е писал по темата за „новите леви”. Те са написани от Валери Найденов в статията „Защо левицата не може без скафандър” от брой 4/юли 2014 на a-specto. С въпросния пасаж той повдига фундаментален въпрос – почти вековната връзка между българската лява идея и русофилството. Поради натрупания исторически опит, особено по време на годините на социалистическия режим, в момента е почти аксиоматично да се приеме че „ляв” означава „русофил” в България. Възможно ли е тази аксиома да бъде разрушена?

Наскоро Александър Симов, един от най-забележимите говорители на лявото в България в момента, написа интересна статия по повод противoпоставянето на Димитър Благоев срещу русофилските насторения. Според Симов аргументацията на Благоев се корени в това, че русофилията е инструмент на управляващата класа за подчиниение на масите. Разбира се, Симов използва това, за да покаже как в момента про-американското говорене сред нашата политическа класа се използва по абсолютно същия начин. И уточнява: „хората, които настояват за нормално и принципно поведение към Русия, а не за нещо оплетено в истерични плюнки и чудовищни лъжи, са част от опита за изтръгване на съзнанията от удобната отрова на конформизма.”

Именно бунтът срещу конформизма дава нови сили на русофилските тенденции сред „новите леви” в България. Това е съвсем нормално. Левите хора желаят промяна, развитие към нещо ново, противопоставяйки се на утвърждаването на нещо съществуващо, каквито действия обикновено предлагат дяснонастроените. В този контекст конкретният случай на пост-социалистическа русофилия представлява бунт срещу утвърдената политика на напълно доминиращите през 1990-те години Западна Европа и САЩ. Вместо да предложат план за равноправно интегриране на Русия заедно със страните от бившия Източен блок, политиката на ЕС и САЩ продължи със стратегията на икономическо противопоставяне и военна експанзия от времето на Студената война. Резултатът от тази политика беше икономическата разруха на Русия през 1990-те години и издигането на настоящия ѝ диктатор Владимир Путин.

Настоящият бунт се корени в профила на „новите леви”. Въпросната група обхваща различни по позиции и идеологически профил обединения на леви млади хора. Някои от тях са представени в материал на в. „Капитал” от март 2013 г. Общото между тях е несъгласието с утвърждаването на социално неравенство вследствие на нашата икономическа трансформация. В този смисъл, към бунтът се прибавя и солидарността към подобната съдба на руското общество на преход към пазарна икономика. „Новите леви” не се припознават с БСП и търсят нови решения на нарастващите социални, икономически и политически проблеми. В това тяхно търсене те се противопоставят както на неолибералните предложения, идващи от БСП, така и на доминиращото пазарно-фундаменталистко говорене в България.

Силата на „новите леви” се корени не само в тяхната модерност, но и в идейното им многообразие, което остава непознато в момента. В статията на Евгени Дайнов, спомената по-горе, са представени три групи, включващи „Солидарна България” и сериозно несъвместимата с позициите ѝ група журналисти около в. „Дума” и ляво-националистическия сайт „Поглед”. В този смисъл Иво Христов, член на „Солидарна България”, правилно уточнява, че съществува очевидно непознаване на многообразието на сегашното ляво пространство в България. Пример за това е споменатата в интервюто разлика между „Солидарна България” и социален център „Хаспел”. Двете организации преследват съвършено разлини цели и с различни инструменти. Докато „Солидарна България” активно работят чрез преки действия срещу конкретни проекти на доминиращата неолиберална икономическа перспектива, напр. тяхната опозиция срещу сключването на споразумението ТТИП между ЕС и САЩ, то Хаспел чрез подкрепата си за проекта „Нови Леви Перспективи” спомагат за развитието на модерна лява теоретическа дейност чрез поредица семинари и конференции, плодовете на които могат да сформират нова лява идеологическа конструкция с потенциал да намери подкрепа сред новите поколения в България.

А такъв потенциал определено съществува. Изследване на Фондация „Фридрих Еберт” от 2013 г., направено сред съвременното младо поколение българи, разкрива, че 24% от младите българи се самоопределят като леви/социалдемократи, а още 8% се виждат като крайнолеви. Това предполага сериозен електорален потенциал, особено ако тези групи успеят да привлекат към себе си и по-центристко настроените младежи.

Какво е специфичното на „новите леви” и какво ги отличава от предишните поколения леви българи? В статия от 2014 г. за сайта Баница един от представителите на „новите леви” загатна, че разликата се корени в перспективата, от която се разбира лявата идея. „Новото ляво” е либерално и със сериозно чувство за справедливост. То не е расистко или ксенофобско, не е и националистическо. А именно национализмът и социалният консерватизъм на Путиновия режим са основните елементи, привличащи мнозинството от старите леви в България. Либералният характер на новите леви е подчертан и от Антоний Тодоров, посочвайки сериозната социална ангажираност на новото ляво по принципите на солидарността и гражданствеността.

„Новите леви” не са русофили. Моментната им подкрепа по диктатори като Владимир Путин или Виктор Орбан не е рефлекс към стари традиции, а реакция срещу провала на западния свят да намали ефектите на нарастващото социално неравенство. В този смисъл ляво-насоченото списание a-specto подсказва основата на тази подкрепа. Тя се състои в еманципираността на двамата диктатори на международната сцена, в търсенето и предлагането на собствен и независим модел, неподвластен на масовия шаблон на демокрацията, поддържаща, според тях, социалното неравенство чрез механизмите на пазарната икономика. Ето защо в Путиновия или Орбановия модел те виждат алтернативно решение в икономически план на този проблем. В този смисъл, връщайки се към въпроса на Валери Найденов, ако не го забелязват, то поне „новите леви” усещат парадокса в съвременната си подкрепа за тези режими.

Подкрепата е заложена и в отношението на новите леви към Европейския съюз. За тях настоящия Европейски съюз представлява именно еманация на неолибералния шаблон. В тази връзка основните обвинения на новите леви към ЕС са в неговата слабост като външнополитически фактор и сериозната му обвързаност със САЩ, посочвайки опита от настоящия конфликт в Украйна. Но точно тук се корени шансът на ЕС да развие своята подкрепа. В обстановка на нарастващи призиви от основно крайно-десни партии или консеративни партии за връщане на правомощия обратно към националните държави, именно подкрепата от левите има потенциала да спаси европейския проект, поддържан в момента единствено от центриските про-европйеско настроени партии. Но за да получи лявата подкрепа, ЕС се нуждае от сериозна реформа.

Посоката на тази промяна е ясна за новите леви. ЕС трябва да стане много по-солидарен, да се бори с неравенството и да подпомага слабите социални слоеве. Солидарността трябва да има и своето външно измерение. За целта ЕС трябва да се еманципира в областта на международните отношения и, много по-важно, в сферата на сигурността, за да може в пълна степен да представи модел за развитие, конкутентен на влиятелните нелиберални или неолиберални политико-икономически модели. Въпросната еманципация е сложна да се постигне, защото минава през много по-ясно разграничаване от близкия за ЕС партньор САЩ. Еманципация изисква сериозна единност от членовете на ЕС, което означава, че както русофилско-насторените страни трябва да изоставят своята подкрепа за Русия, така и по-близките до САЩ държави трябва по-ясно и видимо да се противопоставят на САЩ. Това означава и много по-голяма отговорност и солидарност на ЕС към света и в частност към териториите на бившите колонии на влиятелните ѝ страни-членки.

Ето защо днешното позитивно отношение на новите леви към Русия по-скоро загатва потенциала на Европа за по-сериозно място в света. Това настроение отразява и стремежът да се открие солидарен и самороден модел на развитие, който цели да избегне предишните негативи като ограничението на личността при социалистическия режим или неравнопоставеността в настоящата пазарна икономика. А с това Европа само може да спечели.

15 септември 2014 / Petar Bankov

Референдумът в Шотландия – Съдбата обича смелите или разумните

flat,550x550,075,f.u3

Съкратен вариант на статията е публикуван на 17 септември 2014 г. в сайта banitza.net и ureport.bg

You can read a shorter version of this article on banitza.net, a London-based bilingual magazine, focused on Russia, Central and Eastern Europe and ureport.bg, a Sofia-based website for civic journalism.


Този четвъртък ще станем свидетели на исторически момент. За първи път шотландците ще имат възможността в най-новата си история да гласуват за или против отделянето на страната от Великобритания. Това е поредният и заключителен етап от постепенния процес на придобиване на автономия от страна на Шотландия, последващ референдумите от 1979 и 1997 г. В тази връзка Алекс Салмънд, лидерът на управляващата Шотландска Национална Партия (ШНП) и основно лице на кампанията в полза на независостта, обяви, че това е възможността на това поколение да определят съдбата си, защото в следващите поне 20 години няма да има втори шанс.

А възможността да се постигне независимост стана съвсем реална миналата седмица, когато за първи път социологически проучвания отбелязаха малък превес (49:48) на подкрепящите независимостта. Това отбелязва увеличаващия се ефект на кампанията Yes Scotland (Да, Шотландия), която по позитивен и емоционален начин призовава шотландците да гласуват за независимост. От отсрещната страна Better Together (По-добре заедно) залагат на конкретни фактологически аргументи, за да обосноват позицията си. В крайна сметка в тази битка между сърцето и разума, Better Together отбелязват драстичен спад на подкрепа. Докато през юни 2012 г., когато се обявява решението за провеждане на референдум 65% от допитаните са против независмостта, в момента ситуацията е изцяло изравнена. Разбира се, социологическите проучвания не могат да „познаят” крайния резултат, а просто отразяват моментните нагласи. В четвъртък се очакава рекорно участие на изборите, което включва поне 20% гласоподаватели, което преди това не са гласували на избори и не е ясно каква позиция ще заемат.

Нарастващата подкрепа за независимостта доведе до сериозна изненада в Лондон. Едва последната седмица лидерите на трите най-големи партии в британския парламент в Уестминстър, Дейвид Камерън, Ед Милибанд и Ник Клег, се включиха активно в кампанията, пътувайки до Шотландия да призовават хората да гласуват против. Паралелно с това голяма група лейбъристки депутати пристгнаха с влак в Глазгоу с подобна задача, бидейки посрещнати с „Имперския марш” от „Междузвездни войни”. Паниката в Лондон ясно си личи в обещанията на трите големи партии в Уестминстър за увеличаване на шотландската автономия (т.нар. пакет дево макс) дори и ако в четвъртък се гласува против независимостта. Дори се появяват призиви към кралицата, която през повече от 60-те си години на царуване избягва намеса в политическите дела, да заеме позиция по въпроса. Едно е сигурно – Великобритания няма да е същата след четвъртък, а и Европа ще трябва да реагира на процесите на нарастваща регионална автономия.

Шотландците имат изключително сложен възел за разплитане. Страната е настроена с пъти повече проевропейски в сравнение с доминиращия британски евроскептицизъм . Основна причина за тази шотландска специфика е сериозният прилив на пари от ЕС в региона. Въпреки това не е категорично ясно дали Шотландия ще бъде автоматично приета в ЕС при евентуална независимост или ще трябва да премине през дългогодишната процедура на преговори. Испания отсега категорично е против приемането на евентуална независима Шотландия, за да не се създаде опасен прецедент за Мадрид, който да доведе до отделянето на Каталуния. Ето защо е възможно много шотландци, подкрепящи независимостта, да гласуват с „не” в четвъртък, за да остане страната в ЕС. Ситуацията обаче е много по-сложна, защото през 2017 г. Дейвид Камерън възнамерява да проведе референдум във Великобритания за оставането на страната в ЕС. По този начин съществува опасността Шотландия да остане във Великобритания, за да запази своето членство в ЕС, само за да го изгуби три години по-късно при един евентуален евроскептичен вот. Подобни проблеми има с евентуалното присъединяване на независима Шотландия в НАТО. В момента в страната са стационирани запасите от ядрено оръжие на Великобритания, но местната власт няма желание да ги задържа. По този повод Лорд Робъртсън, бившия генерален секретар на Аланса, открито намеква, че не е възможно Шотландия да стане член на НАТО без да приеме „ядрената роля на Алианса”. Неразрешаването на въпроса за Трайдънт може да постави Шотландия в положението на Македония да бъде оставена за дълъг период от време в чакалнята за членство в международни организации. А това би бил стратегически удар по развитието на страната и нейната международна легитимация.

Сложната дилема се пренася и върху британските и шотландски политически партии. В момента идеята за независимост е подкрепена от управляващата ШНП, Шотландската Зелена Партия и малката Шотлданска Социалистическа Партия. На отсрещната страна стоят партиите на лондонското статукво (консерватори, лейбъристи, либерални демократи), които осъзнават какво имат да губят. Една евентуална независимост би означавала край на политическата кариера на Дейвид Камерън, който би останал в историята като консервативния министър-председател, при който 307-годишния политически съюз с Шотландия е разрушен.

По-голяма е драмата сред лейбъристите. Исторически, тази партия винаги се е заигравала с идеята за шотландска автономия, което се трансформира в сериозна изборна подкрепа от региона. В тази връзка през 1997 г. Тони Блеър печели шотландските гласове чрез спазеното по-късно обещание за референдум за установяване на шотландски парламент и трансфер на национален суверенитет към него. Сега обаче лейбъристите са твърдо против независмиостта и това е напълно логично, защото ще изгубят сериозен източник на гласове и парламентарни места в Лондон. Показателен за това е фактът, че от 1992 г. досега консервативната партия печели максимум едно шотландско място от 59 възможни, а огромно мнозинство от местата отива за лейбъристката партия. Въпреки че, изследвания показват, че дори и при липса на въпросните 59 шотландски парламентарни места в Уестминстър, само в два случая Великобритания би имала друго правителство, загубата на тези места ще е сериозен удар за Ед Милибанд и неговата партия.

Като цяло деволюцията т.е. процесът на нарастващ трансфер на суверенитет от Лондон към местните парламенти в Уелс, Шотландия и Северна Ирландия е сигнал за увеличаващото се недоволство във Великобритания от начина, по който Уестминстър провежда политика, независимо дали става въпрос за консервативно или лейбъристско правителство. Пример за това е пълното неразбиране на проблемите на местните общности, особено свързани с регионалните призиви за запазване на културното наследство. Напр. в това отношение в Шотландия келтския език и езикът „скотс” са обект на местна защита чрез образователната ѝ политика от британско културно влияние. Тоталното скъсване на връзката между Уестминстър и останналата част от Великобритания е и причината напр. лейбърситите да изгубят своето мнозинство в Холирууд (шотландския парламент) в полза на регионалистката ШНП. Парадоксално деволюцията оставя единствено Англия в по-неравностойно положение. Известният въпрос за Уест Лотиън или парадоскът шотландски, сервеноирландски и уелски депутати да решават въпроси за Англия е източник на английско недоволство от настоящата политико-административна система в кралството. А това предполага радикална реформа в страната.

Най-очевидната несправедливост в несъвършената сегашна административна система на Великобритания е свързана именно с политическото представителство и управлението на страната. По принцип Шотландия е исторически сериозно лявоклоняща страна. Примери за това са развитието на социалистическите идеи през 1920-те години в Глагоу, повлияли на цяла Великобритания или, ако се върнем по-назад, егалитаристичния и свободомислещ дух на Шотландското Просвещение, което, както Ед Милибанд наскоро отбеляза, даде представата за модерната държава на Великобритания. Именно в това се корени и шотландският национализъм. През годините на постоянно потискане от английска страна именно чрез просветителска интелектуална дейност шотландците се борят за своите политически права в рамките на Великобритания. Това е драстична разлика от Ирландия напр., където въпросното интелелктуално развитие играе второстепенна и поддържаща роля за прекия сблъсък с британската власт. Въпреки това и въпреки масовият ляв вот на национални избори шотландците редовно получават консервативни правителства в Лондон без да ги желаят. Особено след периодът на управление на Маргарет Тачър това недоволство нараства. Приватизацията на местната индустрия закрива много местни предприятия и води до драстична безработица в Шотландия и увеличаване на зависимостта от субсидиите за региона, идващи от Лондон. Една евентуална независимост би дала възможност за шотландците сами да решат своята съдба. Въпреки това не е ясно дали тази страна ще остане лявонастроена за дълго при обявявяване на независмост. Причните за това са изключително много. Ето и някои от тях.

Една от сериозните теми на реферндума е фискалната независимост на Шотландия. В момента Банк ъф Инглънд (централната банка на Великобритания) категорично отказва идеята за валутен съюз с независима Шотландия. Марк Карни, председателят на банката, заяви миналта седмица, че „не е възможо да има валутен съюз без политически такъв”, макар че през февруари 2014 г. изрази по-умерено мнение. Валутен съюз между Великобритания и Шотландия няма да е прецедент. От 1922 до 1978 г. подобно положение е съществувало между Република Ирландия и Великобритания. Ето защо британските заплахи за несключване на подобен съюз изглеждат по-скоро като спекулативно извиване на ръце. Въпреки това е важно да се отбележи, че такъв евентуален съюз предполага сериозно ограничение на фискалната политика на Шотландия.

Това би имало сериозен ефект върху голямата социална държава, съществуваща в момента в Шотландия. Евентуална строга финансова дисциплина налага сериозни реформи на въпросната система на висока социална цена, което би довело до значителен шок за шотландските граждани. Евентуален балансьор на въпросния шок биха били приходите от извлечения петрол от шотландските морета. В момента 60% от залежите на петрол на ЕС са на шотладнска територия, но не е ясно колко дълго това би било поддържано. Алтернатива биха били възобновяемите енергийни източници (ВЕИ), при положение че 20% от крайбрежните ВЕИ на ЕС са в Шотландия. Въпреки това една евентуална независимост със сигурност е съпътсвтана с първоначална несигурност и шок и именно това е един от основните аргументи на кампанията против.

Пример за тази несигурност е областта на образованието. В момента шотладнските университети таксуват студентите от останалата част на Великобритания с по-високи такси, за да привлекат максимален брой шотландски студенти. Евентуална независимост и оставане в ЕС би наложило изравняване на положението поради общото европейско гражданство, което най-вевроятно ще бъде в посока на увеличаване на таксите за студенти от ЕС. Това би имало сериозен ефект и за българските студенти, отиващи да следват във Великобритания. До момента драстично по-ниските такси в Шотландия предлагаха удобна възможност за получаване на висококачествено образование на приемлива цена, но това може да се промени.

Това би имало и сериозен ефект върху друга тема, засегната в дебатите около референдума. Евентуална независимост поставя и въпросът за граничния контрол между Шотландия и Великобритания. Въпреки че в момента се приема за абсурдна идеята хората да си показват паспортите в Гретна, където е границата, тази възможност е напълно реална. В доклад на Шотланския Институт от миналата седмица се отбелязва, че страната се нуждае от поне 20,000 имигранти повече отколкото в момента пристигат, за да поддържа нивото на своята икономика. Освен тези прагматични съображения, тази отвореност се корени и в шотландският национализъм, който, подобно на ирландския, е интегриращ, отворен към приток на имигранти, лоялни към страната. Въпреки това подобна политика е в пълен разрез с идеите на Лондон за ограничаване на притокът от чужденци и нарастващите ксенофобски настроения във Великобритания, представени основно от Партията на Британската Независмост на Найджъл Франж и косерваторите на Дейвид Камерън. Ето защо референдумът повдига въпросът доколко една страна има полза от водене на откровено протекционистка политика, при положение, че нейни региони изпитват остър недостиг от работна ръка.

Въпросният протекционизъм се наблюдава и в отношението на индустрията към евентуална независимост. Миналата седмица британските банки Ройъл Банк ъф Скотлънд и Лойдс разкриха намеренията си да се пререгистрират в Лондон в случай на вот „за”. Подобни индикации бяха подадени и от Бритиш Петролиъм. Потенциален отлив на тези институции от независима Шотландия ще е сериозен удар по шотландската банкова система, която в момента е една от основите на съвременната шотландска икономика. Това би довело и до рязък спад на данъчни постъпления и забавило развитието на страната. Именно желанието на шотландския парламент за пълен контрол над всички данъчни приходи, дошли от Шотландия, е основно искане и на подкрепящите независимостта. Покрай паниката в Лондон в последната седмица, едно от обещанията на партиите от Уестминстър дори при евентуален вот против е именно ускорен трансфер на данъчен контрол към Холирууд, макар че в момента няма единно мнение межу лейбъристи, консерватори и либерални демократи за степента на този трансфер.

Независимо от резултата в четвъртък, Великобритания няма да остане същата централизирана държава, която познаваме. Натискът за увеличаване на регионалната автономия със сигурност обаче може да бъде елегантно използван от Лондон да намали пропастта между политическата класа на национално ниво и местните гласоподаватели. Една радикална административна реформа и федерализация на Великобритания може да предложи нов модел за предефиниране на гражданската лоялност към дадена държава, от което Европа само може да спечели. Настоящата идея на ЕС „Европа на регионите” ще придобие по-голяма плътност и практическа насоченост чрез увеличената регионална автономия, което налага по-голямо коопериране и координиране на действията между отделните региони. По този начин ще може да се извърши и преход от отмиращата национална към зараждащата се регионална държава, в която принадлежността на даден гражданин няма да се базира на неговия произход, а на участието му в даденото общество. Разбира се този преход няма да е лесен и ще бъде съпътстван с много сътресения. Но пък съдбата обича смелите. В четвъртък много от шотландците ще гласуват с „не” или поради рационални причини, или от обикновен страх от неизвестното. Гласуващите в полза на независимостта ще гласуват със сърцето си и техния ентусизъм и аргументи също ще останат в историята и най-малкото могат да бъдат база за развитието на регионалната автономия в Европа. Остава само да следим какво ще се случи в четвъртък.

3 септември 2014 / Petar Bankov

Mapping the Bulgarian left

02112014b

Last year the Bulgarian sociologist Antoniy Todorov presented an interesting attempt to briefly categorize the Bulgarian left-wing political spectrum. The significance of his paper lies in the fact that he had broadened the scope beyond political parties, in order to embrace „the gigantic variety of organizations, projects, initiatives, citizens“. Such approach seems accurate, since all of those organizations are politically active. However its vast outreach attempts to put apples and oranges in one basket. Specifically, this is the case with the structures that he presents as incentives for the merging „new left“, as some of those organizations do not have political aspirations beyond policy making or discussion forums, which seems hardly an impetus for new political party. Additionally, his categorization of the Bulgarian left parties needs refinement, which Todorov himself acknowledges. Similarly, due to the small space, he does not go into detail about the specific characteristics of the different categories.

He identifies three main categories of Bulgarian left political parties. Firstly, the communist left consists largely of nostalgic parties, which, however, support different ideological traits, mainly related with different stages of the development of Soviet and Bulgarian communism. Considering the long history of Bulgarian communism Todorov points out that all of those parties claim to be direct successor of the old Bulgarian Communist Party (BKP), yet the difference lies in to which period those parties refer to. As Todorov notes, their large nostalgic identity is not a basis for the emergence of new left. What I could add is that it is interesting that there is no Eurocommunist party in this typology. Perhaps such profile questions the largely nostalgic identity of those parties, as they try to mirror the old BKP. In this respect the official part line of fierce criticism against Eurocommunsim from the 1970s and 1980s reveals the lack of incentives for such development. Out of the parties that he categorizes in this group, I would point out only the electorally active ones, considering the recent elections for Bulgarian and European parliament between 2009 and 2014. The Communist Party of Bulgaria (KPB) is part of the BSP-led Coalition for Bulgaria and therefore has the only communist parliamentary representation nowadays. However, its electoral strength remains unclear. In this respect, the most recently successful communist coalition, the Bulgarian Communist Party, achieved 0.41% on the EP elections this May. It consisted of the most active communist organization after of fall of the regime, the Bulgarian Communist Party (BKP), led by the late Vladimir Spasov and nowadays by his wife Zoyka Spasova, and the Party of Bulgarian Communists (PBK), led by the grandson of Vasil Kolarov. PBK participated also in 2009 within the Bulgarian Left Coalition with the left nationalist Fatherland Party and the radical left Bulgarian Left. This coalition got 0.21% and almost the same amount of votes as BKP got in 2014 (8762 against 9318). The most active communist organization currently is the Union of Communists in Bulgaria (SKB), that participated both on the Bulgarian parliamentary elections in 2013 (getting 6168 votes; 0,18%) and on the European elections in 2014 (3217; 014%).

The second category, the socialist left, contains significant misunderstanding of the parties’ positions. Perhaps Todorov’s understanding for socialist party is rather wide one, as he identifies the Bulgarian Socialist Party (BSP) as main representative of the „right-leaning“ European social democracy. This profile is enriched with the radical left Bulgarian Left (BL). However, joining those two parties in one category seems rather misleading. For example, those parties are members of two competing European families. While BSP is member of the Party of European Socialists, BL is the Bulgarian representative in the Party of the European Left. Therefore, exactly this group needs the most clear distinguishing as it contains the electorally most successful representatives of the Bulgarian left-wing spectrum. My suggestion is to separate into two smaller groups. The first one is the social democratic left, containing BSP and other small social democratic parties, which Todorov omits from mapping. This is relevant since BSP mainly has such parties as coalition partners. Main representatives of those coalition partners are the Bulgarian Social democrats, led by Georgi Anastasov, which are the direct descendants of the big Bulgarian Social Democratic Party, which marked the transition period. Similarly, the BSP-led Coalition for Bulgaria includes the Political Movement Social Democracy, led by Nikolay Kamov, as well the Movement for Social Humanism, which evolved from BSP-internal ideological stream into independent party. Independent participation on recent elections do the party organizations, led by Aleksandar Tomov. However, his party Bulgarian Social democracy has achieved only 0,12% on the elections last year. The last participant, Social Democratic Party, emerged at last year’s elections, achieving 0,04%.

The second category is the radical left, which contains BL, as well other non-Stalinist parties, left to the social democracy. Here lies an difficulty. Currently there is no other radical left party, which could expand this category. In this respect BL always searches for political cooperation, which the party finds in rather neo-Stalinist circles. The party established connections with BCP, signed joint declarations with the communist left, but, as Todorov rightly points out, as well entered into coalition also with left nationalist parties, such as New Dawn, in 2009 in the already mentioned Bulgarian Left Coalition. However, the party attempts to break away from this cycle, as this year it signed coalition agreement with the Green Party, thus reaching out towards rather alternative movements.

The last two categorizations omit the newly-emerged significant actor Alternative for Bulgarian Regeneration (ABV), led by the former Bulgarian president Gerogi Parvanov. While the party declares itself as the „next left„, its positions are right-of-BSP socially democratic and much more nationalist than BSP. Its further political participation and behavior could shed light into its political profile. Currently, ABV rather has mild left nationalist image.

The last categorization, given by Todorov, is the rebelling left, which includes again ideologically incompatible participants, such as the communist movement „Che Guevara“, which is an extension of SKB, and the Federation of Anarchists in Bulgaria. Perhaps the reason hides in the lack of clear definition of „rebelling“.Furthermore, this group could be enhanced with other similar organizations, such as the BSP-affiliated Socialist Youth Union (SMS) and the anarchist 23 September.

The presentation of the new left also points out the rich diversity of ideological circles and organizational forms. None of the members of this group has, however, political aspiration beyond direct action i.e. none of them has the intention of creating a party. Todorov lists the progressive-oriented former BSP members, the theoretical circles of New Left Perspectives and the pragmatical Solidarity Bulgaria. Despite their different interpretations of the left ideology, all of those group present an modern approach, aiming to revive the left beyond the nostalgia of the communist left or the clientelism of the social democratic one, as well beyond the conventional organizational forms of the rebelling or radical left. However, their fragmentation still poses a problem.

At the end of the article Todorov presents the characteristics of the emerging new left: socially sensitive, culturally liberal, anti-nationalist, secular, solidarity, anti-corporatist, civic and anti-racist. However, those organizations do not contain all of those elements, which fosters new difficulties for the future. However, the left in Bulgaria remains alive and starts to regenerate itself. It is worth to deep more into it.